Skip to content

Беда

Понякога бедата не идва неочаквано. Просто можеш да я усетиш във въздуха, как се рее около теб. Като тръпка по кожата. Като чувство, че някой те дебне и трябва да се обърнеш и да се огледаш. Чувстваш се мишка, трепереща от впитите в нея очи на змията и безпомощно чакаш неизбежния удар. Днес беше точно така. Събудих се недоспала, въпреки десет часовия сън и след сутрешната рутина, седнах на компютъра в офиса. Шефът дойде и ме огледа с махмурлийския си поглед:
– О, Весе, какво си надула циците днес? Ще ти идва цикъла или още не можеш да се отпуснеш от празничния секс?
Дебелашките му шеги ме подразниха повече от обикновено, но не си дадох труда да му отговарям.
Съсредоточих се в работата, но гадния сърбеж по гърба, сякаш те опипват с поглед, остана. Колегите отидоха да обядват и се върнаха, а аз още не исках да помръдна от компютъра. Когато звънна телефонът, направо подскочих. Знаех, че е нещо лошо. Отворих съобщението и прочетох кратката дума „Сбогом“. Изтичах в паника до кабинета на началника:
– Трябва да си тръгвам.
– Какво има, Весе?
– Женски проблеми.
– А, добре. Значи съм познал – махна ми небрежно с ръка.

Не си спомням как съм взела такси и съм стигнала до вкъщи. Треперейки отключих вратата и започнах да викам:
– Янко, тук ли си, Янко?
Погледнах в хола и видях недопита бутилка с водка и полупълна чаша до нея.
-Янко, къде си?
Видях отворената врата на банята и изтичах натам. От препълнената вана прокапваше червена вода. Виждаше се само главата му, отпусната назад. На лазурните плочки до ваната лежеше ножът. Сигурно нямаше да го видя, ако не беше кървавото острие. Грабнах го и избягах в коридора. Как съм набрала номера на полицията с ножа в ръка, не знам. Дойдоха бързо. Аз още стоях в коридора с ножа в ръка. Влязоха двама едри полицаи:
-Какво става, момиче?
-Мъжът ми… – не можах да продължа.
-Къде е? Би ли те?
-Не. В банята е.
-Я остави този нож на шкафчето и ни заведи при него.
Изгледах учудено ножа в ръката си и го оставих. Поведох ги към банята. Единият си запретна ръкавите на якето и издърпа с верижката тапата на сифона. Водата се оттече бързо и той каза:
– Срязал си е вените. Дайте нещо за турникет.
Другият ме дръпна леко за ръката и чак сега забелязах, че ме държи:
– Хайде да намерим някакво въженце, ластик или бинт.
– Не знам дали имаме.
– Кухненски ръкавици имаш ли?
– Имам.
– Дай ги.
Единият полицай завърза латексовата ръкавица над лакътя на лявата ръка на Янко и започна леко да го пляска по бузите:
– Хайде момче, гледай ме! Не се отпускай!
Другият ме дръпна в хола и ме сложи да седна на дивана.
Скоро дойдоха лекар и санитар. Чувах ги как си говорят:
– Вените са срязани повърхностно, явно не е изтекла толкова много кръв. От колко време е турникета? А, добре, ще изкара до болницата.
Санитарят докара носилка, а лекарят и единият полицай изнесоха мъжа ми от банята и го сложиха на нея. Гледах слабото му и отпуснато тяло и само успях да попитам:
-Ще се оправи ли?
-Нищо му няма. До два-три дни ще си е в къщи – отговори лекаря и се обърна към полицая:
– Ето ти спирт, измий се хубаво от кръвта.
Полицаят се приближи към мен с кървавите си ръце и попита:
– Как се казваш?
– Веселина.
– Веселина, ще ми дадеш ли някакви салфетки да се избърша?
Донесох му.
– Искаш ли лекарят да ти даде нещо успокоително?
– Не. Добре съм – излъгах.
– Пипала ли си нещо освен ножа?
– Не .
– Добре, сега седни и ще чакаме огледна група.
Гледах ги как оглеждат наоколо , спокойни и даже мудни. Единия се загледа в снимката на секцията, където с дъщеря ми Яна се смеем щастливи. Даже се наведе да види снимката по-добре. Хем ми беше неприятно, че се вглеждат в личните ми неща, хем тяхното спокойствие и рутина ме държеше цяла сред отломките на личния ми свят. Накрая ми казаха да не пипам нищо и излязоха в коридора. Седях хванала главата си в ръце и слушах тихия им говор. Явно не мислеха, че ги чувам :
– Прочете ли писмото?
– Не.
– Не е спечелил конкурса за изпълнителен директор на фирмата. Щял да си остане само началник отдел.
– Малоумник… Има дете като слънце, красива жена и апартамент, като игрище. Ах, какъв проблем – няма да е директор. Много се изнежи днешното поколение. Ако го оставиш една нощ да виси на студа, ще скочи от първия мост. Исках аз да скоча и да им се разкрещя . Защо говорят без да познават човека? Той толкова учи, толкова се бори, такива планове имаше… Останах си седнала и премислях. Янко беше моят съпруг, на когото вярвах и разчитах. Винаги горд със себе си и успехите си. Пренебрежителен към „недоучилите“ и „некадърните“. Смяташе, че силните и умните вървят напред и оцеляват, а „обикновените“ сами са виновни за мизерията и нещастието си. А ето сега, при първия неуспех, изостави мен и дъщеря ни. Трябваше живота му да спаси, един от тези „недоучили“ според него хора, които така презираше. Премислих, важни ли сме за него ние – неговото семейство или сме само придатък към егото му. И кое ще е „важното нещо“, заради което някой ден отново…

Доста по-късно прибрах малко багаж в куфара и тръгнах при родителите си, където беше дъщеря ми за празниците. Не знам дали ще се върна…

Харесайте и следете моята страница в facebook:
Публикувано вРазкази

Напиши първия коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *