Skip to content

Усмивка

Взимам си двете кюфтета и тръгвам да сядам на масата, когато по радиостанцията се чува гласът на дежурния:
– Отивайте по най-бързия начин на спирката на рейса до общината. Има ПТП.
– Нали ти се обадихме, че ще обядваме. Прати други.
– Ти си най-близо. Друг не може да стигне в задръстването.
Слагам кюфтетата между филиите и зарязал чинията с гарнитурата, се качвам в патрулката.
– Добре, че още не си бях поръчал… – казва Максим доволно и включва сирените.
Стигаме на мястото. Вече има патрул на КАТ и линейка. Колегата звъни на дежурния:
– Само ни разкарваш. Тука са катаджиите и има от „Бърза помощ“.
– Не ми философствай, а събери данни и докладвай! – нервничи началникът.
Паркирам и слизаме. Мъж на средна възраст се е подпрял на бял Форд, държи се за главата и плаче. Висок, рано оплешивял лекар, помага на шофьора на линейката да вкарат носилката с пострадала жена, но като ни вижда идва при нас:
– Елате, че с онази не мога да се оправя – сочи ни младо момиче с буйна чуплива коса, което седи на тротоара.
– Какво му е?
– В шок е и отказва да се качи в линейката. Прегледах я. Няма кръв или видими наранявания, но е била бутната и исках да закараме и нея до болницата за всеки случай.
Приближавам се и потупвам седящата по рамото:
– Момиче, хайде да се качиш в линейката, че трябва да тръгва.
– Не! Отказвам!
Опитвам се да я уговоря, но тя само повтаря:
– Не! Отказвам!
Лекарят вдигна рамене и ми подаде лист:
– Да ми се разпише, че отказва медицинска помощ. Не мога да я чакам повече.
Момичето драсва нещо на листа и пак повтаря:
– Не! Отказвам!
Линейката потегля и аз също се каня да се качвам в патрулката, когато Максим, който до сега е стоял мълчаливо, нервно повишава тон:
– Хич не ме интересува, какви са им наредбите. Това момиче е в шок и не може да мисли. Не може да го оставим така.
– Стига бе, Макси, виждаш, че не иска – опитвам да го кротна, но македонската жилка в него не търпи уговаряне.
Отива до момичето и казва грубо:
– Ставай и се качвай в колата! Чу ли ме? Качвай се в колата!
За моя изненада то се стряска, става и се настанява на задната седалка.
Грубите думи на колегата имат и друг ефект. Жена, която до този момент ни е гледала мълчаливо, вади телефона си, започва да снима и вика възбудено:
– Как може да се държите така просташки? Момичето е пострадало, а му крещите. Ще ви снимам и ще пусна оплакване.
– Оплаквайте се, госпожо, само не ми пречете да си върша работата – казвам и се качвам в колата, като я оставям да боботи възмутено.
Нямам нито време, нито желание да и обяснявам, че когато някой е в шок, даже може да се наложи да бием шамари, за да му привлечем вниманието. Включвам сирените и казвам на дежурния, че карам пострадала в „Пирогов“.
Там е мазало, както винаги. Качваме момичето на количка и пререждаме десетина човека, чакащи пред кабинета. Докторът ни праща към рентгена, за да и снимат главата. Искаме да му оставим пациентката и да си тръгнем, но само вдига рамене и посочва опашката пред кабинета:
– Виждате как е…
И на рентгена пререждаме няколко възмутени пациенти. Питам от къде ще вземем снимката, но сестрата казва, че я изпращат направо на компютъра в спешния кабинет. Още докато бутаме количката обратно по коридора, срещу нас тича лекарят, който ни изпрати. На момичето му е пукнат черепът и може би прави кръвоизлив в мозъка. Ще я кара направо в реанимацията. Питам го, защо няма външна рана. Случвало се понякога така. Може да е била с шапка или защото косата и е много буйна…
Тръгваме си. Чакам Максим да си каже приказката. Няма начин да ми се размине:
– Казах ли ти, а?
– Каза ми.
– Затова ще ме слушаш, когато ти кажа, че нещо трябва да се направи.
– Слушам – казвам примирено.
После седим в районното. Ям си изстиналите кюфтета и пиша докладна. Едното пада върху листа и оставя мазно петно. Идва дознателят от тежките птп-та на КАТ да я вземе:
– Как може да сте такива мърлячи? Това ли мазно нещо ще сложа в преписката и ще пращам в прокуратурата.
Вдигам безразлично рамене и поглеждам към винаги заядливия Максим, да чуя какво ще отговори. А той си стои тихо и се усмихва…

Харесайте и следете моята страница в facebook:
Публикувано вРазкази

Напиши първия коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *