Skip to content

„Цветът на тишината“

Блясва острие.
Светът застива в ужас.
Мълния. Без звук.

      Когато блесне острието, вече е късно за всичко. Времето е свършило и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Мисълта е бавна. Няма време да мислиш. Няма време да реагираш. Няма време за нищо. Всичко е свършило няколко мига по-рано. Миговете от момента, в който са се разширили зениците на твоя противник, издавайки изблика на действие. Миговете от поемането на въздух до изблика на насилие. Вярвайте ми, мигът е вечност. Не знам как да го обясня на някого, който не го е изпитал.

      И после идва тишината… Написани са много предсмъртни стихове, които се опитват да обяснят това и може би в тях е истината. Затова ще цитирам един. Произнесен е от Ейтори Датоши, докато лежи с разтворен от меча гръден кош:

Самотно шумни,
капят бледи цветове.
Цветна тишина.

      Как да оцелееш? Защо велики бойци умират, посечени от никому известни противници? Защо страхливци мрат наедно с безумно смелите? Защо целунатите от късмета умират заедно с несретници, отритнати от съдбата? Защо добрите умират наравно със злите? Кое е нещото, което различава оцеляващия в битките от умиращия в тях?

Харесайте и следете моята страница в facebook:
Публикувано вКниги

Напиши първия коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *